Ноември. Не стига, че животът напуска всичко живо наоколо, но и все нещо лошо се случва.

Ноември 2020г. беше най – големият ми кошмар. Баба току що си беше счупила крака. Майка ми алкохоличката, по моя вина се беше сдобила с 15 лв. и не изтрезняваше. Ставаше студено. Трябваше да се палят печки, вън духаше – абе ужасен период. Ужасно време. Ужасен живот.

Бях отчаяна. Мама не изтрезняваше. Само да я оставя за 1 час сама и директно се наливаше с водка. Звънеше напред назад, пияната ѝ уста разказваше на кой ли не какво се е случило с баба и аз само се молех на господа да не падне и да не се пребие някъде както вече неведнъж беше правила. Въпреки, че звънеше на кой ли не никой не идваше да ми помогне. Никой, никога не се замисли дали аз съм добре, дали имам нужда от нещо, дали се справям там с пияната ми майка. А уж все на роднини и приятели звънеше. На никой не му пукаше за мен. Бях толкова самотна.

Треперех. Не от студ. Треперех, защото ме беше страх. Все още се чувствах като малкото, изоставено дете, което има нужда от помощ, защото майка му не спира да пие. Само дето не бях дете вече. На 21 не си дете.

Никой не виждаше болката ми тогава. Пък и аз не исках никого. Исках да остана сама. Сама със себе си и моите демони. Така потъвах в такава жестока депресия, че дори и аз самата не знаех какво правя. Нито можех да ям, нито да спя. Мислите за мама и за това как тя само ще става по – зле жестоко нахлуваха в главата ми и не ми позволяваха да мисля за нищо друго освен за това, че тя ще умре преди мен и аз няма да знам как да се справя без нея. Защото тя е страхотна майка стига да не е пияна и да не лъже, за да се напие. Мислех си затова как хората казват, че имам лош ден, но не. Аз нямах лош ден, аз имах лош живот.

Баба я нямаше. Не че тя правеше нещо кой знае какво. Нито подобряваше обстановката, нито ѝ се занимаваше с това да търси патрончетата на мама. Нямах нищо на против. Разбирах я. Самият факт обаче, че бях сам самичка в тази ужасна къща, пълна само и единствено със спомени на пияната ми майка и това как тя или залита или пада просто ме сломи от всякъде.

Кошмар.

Това беше всичко. Кошмар.

Не искам да ставам от леглото. Не искам да ходя никъде. Не искам да виждам никого. Искам само да бъда оставена намира. С мислите си. Със себе си. Това съм аз, когато не мога повече. 

И сега като се връщам назад наистина изглежда все едно е бил лош сън. Подобно на много други такива случки, изглежда все едно съм си го измислила. Но не. Самата истина си е. Често пъти така забравям, че животът всъщност не е никак лош. Често пъти забравям, че аз живея и ми харесва да живея. Често пъти губя всичката надежда. Но се връщам отново тук в реалността. Трудно, но се връщам. Онзи ноември не вярвах, че ще го направя. Онзи ноември исках да остана в леглото завинаги и да оставя всички и всичко. Исках просто всичко да спре. Болката, разочарованието, тъгата. Всичко. Да го няма заедно с мен. Да си отиде с вятъра, с времето.

Имам нужда от помощ. Имам нужда, но не я искам. Не я искам, защото знам, че никой няма да ме разбере. Никой няма да ме разбере, защото никой не е на моето място. А не са на моето място, защото не са мен.

Аз съм себе си. Самотна. Оставена просто ей така на вятъра, на времето. Оставена да мисли, да мисли и пак да мисли. За майка си. За спасението на майка си.
Викам от вътре в ума ми. Крещя колкото се може по - силно, за да може някой да ме чуе. Обаче никой не чува. Никой не иска да чуе. 

Дали мама щеше да се спаси не беше сигурно. Там имаше, макар и малка, надежда. Дали аз щях да се спася обаче се превърна във все по – често задаван въпрос, чиито отговор все повече накланяше към отговорът „не“.