Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.05 13:11 - Изповедта на едно дете на алкохолик
Автор: ninamatova11 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 223 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 20.05 00:15


Понякога имам чувството, че съм едно нормално момиче. Наистина, от време на време се усеща така. Все едно майка ми не е алкохоличка, а просто жена, която се грижи за собствената си майка и затова си стои вкъщи, а аз съм просто едно нормално момиче, което учи в университет вече втора година. В тези кратки периоди, в които имам това усещане на „нормалност“ се чувствам изключително добре. Самозалъгвам се, че всичко е наред и живея в тази лъжа колкото мога по – дълго. Защото така е по – лесно.

Разбира се суровата истина е друга. Майка ми в действително е алкохоличка, а аз не съм просто една студентка втори курс. Аз съм момиче с депресия и тревожност. Не мога да спя през ноща. Понякога не мога да стана от леглото с дни. Постоянно мисля. Постоянно се притеснявам. Изключително много мразя, когато някой ми казва да се взема в ръце или да се стегна. Ако можех нямаше да съм на това "дередже". Достатъчно трудно ми е да се справям със собствените си емоции и без да ми дават акъл. На моменти се усещам, че се превръщам в човек, който си мисли, че само той има проблеми. Не мога да се понасям, когато ставам такава. Не мога да се понасям и когато реално знам, че не съм единствения човек с проблеми, но вярвам, че проблемите ми са най - съществени. Отврат. 

От както си я спомням мама е все пияна. Има такива моменти на проблясъци, които до някъде ми дават надеждата, че ситуацията не е напълно безнадеждна, но те са кратки и винаги свършват. Не мога да спя през ноща, защото постоянно си мисля, че тя ще се напие и ще падне някъде и ще умре. И разбирате ли, всичко щеше да е наред ако бях като някои от децата на алкохолици. Те просто забравят за майките и бащите си и живеят животите си докато един ден някой не почука на вратата им и ги информира, че родителят им страдащ от алкохолизъм е умрял. И те се радват! Защото са се оттървали от това бреме. И повярвайте ми – да, има такива хора. Аз обаче не съм от тях. Аз се опитвам да се грижа за майка ми, да говоря с нея, да я водя напред назад. Опитвам се да ѝ покажа, че живота е страхотен и си струва да живее, защото тя ще умре ако продължава така. Обаче не. Мама не иска. Тя не разбира, че умира. Тя не разбира, че я обичам и не искам да ме остави тук, в този ужасен свят, сам самичка. Когато е трезвена, тя е най – страхотната майка, която бих могла да имам. Но когато е пияна един ужасен, ужасен дух превзема тялото и мислите ѝ и тя се променя. Става друга, различна. Не я познавам. Не искам да я познавам в тази ѝ форма.

Чувствам се ужасно самотна. Толкова ми е трудно. Не мога да викам за помощ. Аз съм вече достатъчно голяма, за да се справям сам - самичка с проблемите. Пък и кой ще ми помогне? Всички са ми обърнали гръб. Всеки гледа себе си. Преди, сякаш много години, дядо ми (бащата на мама) много добре ме разбираше и изслушваше. Той беше големият възрастен човек, който ми помагаше с вечната борба и ме караше да се чувствам все едно не е нужно да се справям с нея сам самичка, защото той владееше нещата вместо мен, когато ме няма. Дядо умря. Вероятно същият този дух, който завладява мама, когато се напие беше причината за неговата гибел, ако ме разбирате какво искам да кажа. И сега вече няма голям, възрастен човек, който да ми помага. Сега големият възрастен човек съм аз. 

Другите хора не разбират. Всеки го е грижа само за себе си. И аз ги разбирам, защото винаги съм разбирала хората. Знам, че за тях е по – важно да запазят собственото си семейство. Знам, че живеем в трудни времена. Одавна не разчитам на роднини за каквото и да е било. Одавна съм оставила мисълта, че някой ще ми помогне ако имам нужда от помощ. Може би и затова страдам от тази тревожност, която превзема сърцето и ума ми понякога и ми е ужасно трудно да спра да мисля за това какво може да стане ако.. ако тя падне отново (защото това се е случвало и едва не умря), ако тя се разболее, ако тя тръгне на работа отново, ако тя се напие ей сега. Какво ще стане ако?

Не мога да свикна обаче с това, че у хората, включително и у роднините ми липсва всякаква форма на хуманност. И не говоря само по отношение на мама. Говоря по принцип. Те са се превърнали в същества, които живеят за материалното и изобщо ама изобщо не ги интересува какво се случва с другите, стига те да са добре. Намирам това за ужасно, потресаващо и жалко.

Знам, че хората гледат на мама с друго око. Тя завинаги ще остане с етикет „АЛКОХОЛИЧКА“ лепнат на челото. Знам, че хората не разбират, че това е болест и си мислят, че хората сами са си виновни. „Защо е започнала да пие от началото? Тя сама си го е викала!“ Да, разбира се, а мъжа ти, който всяка вечер сяда и пие ракия със салата да не би да е по – различен? Или той е просто нормален български гражданин?

Много често хората ми казват да я оставя, да продължа с живота си, защото ако тя е искала - да е спряла да пие заради мен. Аз не съм превърженик на тезата, че хората болни от алхохолизъм или наркомания могат с помощта на вътрешната си сила да се спрат от тези „пороци“. Да, волята играе съществена роля. Също така обаче аз знам колко им е трудно, усещам болката им, както тази на мама, но когато, подобно на нея, не виждам поне капка старание ми става мъчно. Да, мама може да не иска да спре да пие точно заради мен. Да, на мама може да не ѝ пука за мен, поне според хората.

Но на мен ми пука за нея.

Аз я обичам, тя ми е майка. Макар и през целият ми живот да я помня пияна, тя остава моя майка и това само по себе си е достатъчно да не я оставя на произвола на съдбата. Аз не искам да съм поредното дете на алкохолик, което е оставило родителите си и е продължило напред. Аз искам майка ми да се оправи и да бъде баба и прабаба. Знам също така, че има още стотици хора като мен.

Проблемът с алкохолизма никъде не е съществен. Всички говорят за наркомани, за комарджии, но никой нищо не казва за алкохола. Той е лесно достъпен, дори не е и толкова скъп и именно заради това хората си мислят, че да пиеш е нещо нормално. Но не е. Преди години имаше един репортаж на Карбовски, в който говореше един алкохолик. Той разказваше колко му е тежко и как ако беше наркоман хората щяха да му обръщат повече внимание обаче за нещастие не е. Много е прав човека. Погледнато през моите очи пиенето на алкохол е нещо ужасно, потресаващо и гнусно. Хората не разбират и няма да разберат това заради тесногръдието и ограниченото мислене, което имат. Според тях аз се правя на интересна. Всеки път когато някой ме попита защо не пия ми се иска да му изкрещя в лицето, че имам една алкохоличка в семейството, която ми дава пример, голям достатъчно, че да не искам даже да помирисвам алкохол. Но не го правя. Кавам, че не пия просто така. Всеки път, когато видя човек да пие водка се сещам за мама. Всеки път, когато влезна в магазина и видя патрончето се сещам за това как го търся из цялата къща все едно е злато. И ми се повръща. Повръща ми се от хора, които си мислят, че да пиеш е повод за гордост. Повръща ми се от хора, които парадират с това, че видиш ли ти довечера ще се напият. Жалко и грозно е.

Аз не съм жертва, не ме разбирайте погрешно. Не смятам, че съм безрайно ощетена от живота и заслужавам повече. Не. Аз съм просто една от многото и именно затова искам да разкажа това. Преди години бях на един европейски проект в чужбина. Майка ми току що се беше върнала от лечение в психиатрична болница и се надявах, че току виж, този път вече всичко ще е наред. Да, но не. Тя се беше напила, а аз бях на стотици километри от нея. Нямаше да има кой да я спаси ако нещо се случи. Притеснявах се, притеснявах се и пак се притеснявах. Плаках много. Разбирате ли, за момиче с тревожност като моята това беше истинки ад, който преживавах. Седеех на един бордюр и мислех и мислех и мислех, когато едно момче от проекта седна до мен и ми разказа, че майка му страда от рак и всеки момент може да умре. Каза ми, че разбира болката ми и че знае колко ужасно е положението в което се намирам. Показа ми, че не съм сама. Показа ми, че на този свят има стотици хиляди души, които подобно на мен преживяват нещо. Това ми даде повече кураж отколото бях очаквала. Затова хората, които страдат от нещо, каквото и да е – знайте, че не сте сами. Всички страдаме, борим се, вярваме! Всички живеем този ад наречен живот. Но се налага да преживяваве и да продължаваме напред, защото светлина в тунела има и трябва да се стремим към нея. Само това има смисъл – надеждата.

Тези от вас, които имат родител алкохолик или престрастен към нещо – каквото и да е, знайте, че те ви обичат. Знайте, че има неща далеч по – силни от тях и те ги владеят. Те не са виновни. Не ги оставяйте.
На последно място – бъдете хора, а не егоисти. Бъдете добри и се обичайте. Нищо друго на този свят няма значение. 




Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ninamatova11
Категория: Лични дневници
Прочетен: 8564
Постинги: 11
Коментари: 3
Гласове: 14
Архив
Календар
«  Юни, 2021  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930