Остатъкът от райската седмица на карантина минава спокойно. Без спонтанни изблици на нужда да ходя където и да било. Без спонтанна необходимост от цигари. Без нужда от бивши и настоящи гаджета и неизживяни любови. Поне така искам да бъде. Реално нуждата от неизживяни любови се появи и остава вече доста дълго време с мен.

Всеки си има неизживяна любов. Всеки се чуди „Какво щеше да стане ако...?“. И това е въпрос, на който, вероятно никога няма да открием отговора. Това е вселенски закон. Начин на Бог, на вселената или в каквото там вярвате да покаже, че не може да имаме всичко. И ние се примиряваме. Нямаме избор. Какво като не сме изживяли тази любов? Получили сме по – добра на нейното място. Нали? Нали?? Обаче, какво ако може да научим отговора? Какво, ако за малко можем да надникнем в една алтернативна вселена и разберем, какво крие тя? Толкова е изкушаващо. Самият факт, че нещо е невъзможно, ни съблазнява още повече.

Моята неизживяна любов, не напуска ума ми през тези десет дни. Спомням си различни моменти от миналото. Анализирам поведението си. Анализирам неговото поведение. Мисля безкрайно много, за безкрайно много неща. За това, колко пъти се разминавахме. За това, как нито веднъж, вселената не ни срещна в правилното време, на правилното място. Лош късмет ли беше това или напротив? По принцип съм си забранила да мисля за него. Колкото и налудничаво да звучи, той може да ме усети, когато в ума изникват мисли свързани с него и не веднъж съм се убеждавала в това. Позволявам си единствено, когато пуша, а това се случва изключително рядко, почти никога. Мирисът на цигари ми напомня за него. Напомня ми, че там някъде, заровено надълбоко в сърцето ми има едно пламъче, което ме топли дори и през най – самотните и студени дни.

Защо не съм с него ли? Толкова е просто. Тези любови са толкова красиви именно, защото са неизживяни. Колкото и да се залъгваме, че са нещо по – различно няма как да променим фактите. Едва, когато получиш възможността да изживееш една такава разбираш, че в края на пътя, стои просто поредното разорачование. Схващаш ли на къде бия? Има нещо по – необикновенно в това, което никога не се е случило. Може би, е надеждата, която остава, че евентуално някои ден ще ти се случи. Всъщност тези любови са счупени от самото начало. Загубени. Невъзможни. Просто илюзия, която сами създаваме. Едно пламъче, което остава да гори, затворено в сърцето ти и само чака, за да прерасне в пожар. Съжалявам, че ти го казвам, но е така. Истината е, че истинския пожар, не е това пламъче. Истинския пожар, го пали някой друг, с който се срещаш на правилното място, в правилното време. С него не се разминаваш. Той не е невъзможен.

След всичко, което ти казах, ти би ли избрал? Тази неизживяната, голамята, силната, пламтящата любов?

Помисли си добре. Аз отговор не искам.

Често стоя и размишлявам, за някои неща напоследък. Не знам дали е, защото нямам реален човешки контакт от дни или защото самотата чука на вратата, все по – силно и оглушително и това съвсем не е заради карантината. И ми харесва. Харесва ми, да съм затворена в моят малък свят. Харесва ми, да прекарвам време анализирайки различни неща. Скоро обаче ще ми се наложи да излезна от стаята, защото каратнита ми свършва. Да се върна в големия град и да започна университет отново, ми се вижда като нещо толкова ужасно. Ще се наложи да се върна в реалността, а така ми се иска да се заровя в леглото и да остана там завинаги.

22, 23 и 24 минаха. Идва 25 и свободата ми настъпва. Въпроса сега е как да се отърва от всички тези измислени светове, които населявах през изминалите десет дни? Как да се върна в реалността? А налага ли се? Не мога ли да изкарам само още десет дни? Странно е как в началото изобщо не ти харесва, а накрая вече толкова ти харесва, че не искаш да се връщаш. Поне при мен е така. И не само с карантината.